В предишния пост от поредицата
разказах за писателите, на които съм фенка в момента. Сега ще си спомня за
тези, по които си падах преди. Стилът няма да е същият, защото към повечето
вече или съм безразлична, или ги харесвам в разумни параметри. Затова само ще
засегна спомени, свързани с дадените автори.
Астрид Линдгрен.
Come on,
чела съм почти всичките и книги – още от седемгодишна, когато ми подариха „Ние,
децата от село Шумотевица” за първия учебен ден. Някои дори съм ги препрочeла поне по 4 пъти. И, смея да кажа,
те наистина си го заслужават.
Ева Ибътсън.
Всъщност бях влюбена в „Езерото на водните кончета”, „Мая, кралицата на
голямата река” и „Казанската звезда” допреди половин година. Все още харесвам
вълнуващия, емоционален стил на авторката и смятам скоро пак да ги препрочета.
Ерих Кестнер.
„Двойната Лотхен” и „Антон и Точица” доскоро бяха едни от любимите ми книги.
Стилът на Кестнер е толкова забавен и трогателен, че просто нямаше как да му
устоя.
Лорън Сейнт Джон.
Като си помисля, чак до началото на 5 клас „Тайнственият залив” беше любимата
ми книга. Трите и продължения, както и поредицата „Магията на Африка”, също
бяха на почетно място в библиотеката ми. Сега още оценявам тези книги и бих ги
препоръчала без колебание на всяко дете до 11 години, че и нагоре.
Роалд Дал.
Това е един от най-забавните автори, които съм чела, и имам вкъщи всичките му
книги освен Вещиците, която изхвърлих. Ала един ден осъзнах, че почти всички
злодеи в тях са плоски като детски драсканици, че само 7 – 8 от книгите са
стойностни и че времето им е безвъзвратно отминало за мен (естествено,
„Матилда”, „Чарли и шоколадовата фабрика” и „Фантастичният господин Фокс” не се
броят).
Майкъл Морпурго.
Въпреки че съвсем не съм изчела цялото му творчество, допреди 2-3 години той
беше в моя топ 10. Ала когато ми дойде умът в главата, открих, че повечето му
книги са доста наивни (първата любов почти винаги е истинската и т. н.). Във
всеки случай, книжките са приятни за четене, а някои – дори дълбоко емоционални и
като цяло са добри.
Рейчъл Рене Ръсел.
Към 9-10 годишна бях върл фен на „Дневниците на загубенячката” – препрочитах си
ги по 2-3 пъти в годината. Честно казано, нямам идея защо. С чисто сърце мога
да кажа, че никога повече няма да ги докосна.
Ето, че краят на тази прословута поредица най-сетне дойде. Очаквайте продължение другата година😎
Ето, че краят на тази прословута поредица най-сетне дойде. Очаквайте продължение другата година😎
Коментари
Публикуване на коментар