До всички писатели, които съм обичала #2

В предишния пост от поредицата разказах за писателите, на които съм фенка в момента. Сега ще си спомня за тези, по които си падах преди. Стилът няма да е същият, защото към повечето вече или съм безразлична, или ги харесвам в разумни параметри. Затова само ще засегна спомени, свързани с дадените автори.

Астрид Линдгрен. Come on, чела съм почти всичките и книги – още от седемгодишна, когато ми подариха „Ние, децата от село Шумотевица” за първия учебен ден. Някои дори съм ги препрочeла поне по 4 пъти. И, смея да кажа, те наистина си го заслужават.

Ева Ибътсън. Всъщност бях влюбена в „Езерото на водните кончета”, „Мая, кралицата на голямата река” и „Казанската звезда” допреди половин година. Все още харесвам вълнуващия, емоционален стил на авторката и смятам скоро пак да ги препрочета.

Ерих Кестнер. „Двойната Лотхен” и „Антон и Точица” доскоро бяха едни от любимите ми книги. Стилът на Кестнер е толкова забавен и трогателен, че просто нямаше как да му устоя.

Лорън Сейнт Джон. Като си помисля, чак до началото на 5 клас „Тайнственият залив” беше любимата ми книга. Трите и продължения, както и поредицата „Магията на Африка”, също бяха на почетно място в библиотеката ми. Сега още оценявам тези книги и бих ги препоръчала без колебание на всяко дете до 11 години, че и нагоре.

Роалд Дал. Това е един от най-забавните автори, които съм чела, и имам вкъщи всичките му книги освен Вещиците, която изхвърлих. Ала един ден осъзнах, че почти всички злодеи в тях са плоски като детски драсканици, че само 7 – 8 от книгите са стойностни и че времето им е безвъзвратно отминало за мен (естествено, „Матилда”, „Чарли и шоколадовата фабрика” и „Фантастичният господин Фокс” не се броят).

Майкъл Морпурго. Въпреки че съвсем не съм изчела цялото му творчество, допреди 2-3 години той беше в моя топ 10. Ала когато ми дойде умът в главата, открих, че повечето му книги са доста наивни (първата любов почти винаги е истинската и т. н.). Във всеки случай, книжките са приятни за четене, а някои – дори дълбоко емоционални и като цяло са добри.

Рейчъл Рене Ръсел. Към 9-10 годишна бях върл фен на „Дневниците на загубенячката” – препрочитах си ги по 2-3 пъти в годината. Честно казано, нямам идея защо. С чисто сърце мога да кажа, че никога повече няма да ги докосна.

Ето, че краят на тази прословута поредица най-сетне дойде. Очаквайте продължение другата година😎