Събудих се в подземна галерия, осветена от пъстри скъпоценни камъни – рубини, диаманти, сапфири и още много прекрасни кристали. След като преодолях първоначалното си удивление, разтърсих останалите и извиках:
– Събудете се, бързо! Някой има ли представа къде сме?
– Какво е това място? – изкрещя ядосано Теодора – Сякаш не ми стига това, че съм загубила петнайсет години от живота си, родителите ми са деца, а краката ми сякаш са смазани от стокилограмова скала! И сега ще умрем в тази забравена от Бога дупка!
– Не – каза мама – Вижте! Там има врата!
Втурнахме се към малката, изсечена в скалите врата и забутахме с всички сили, но не успяхме дори да я помръднем. Чак тогава видях листа пергамент, скрит в малка скална пукнатина. Разгънах го, любопитна да го прочета, но той бе закодиран. Повиках другите да го видят, ала никой не можеше да разчете кода. Бяхме се отчаяли напълно, когато татко се плесна по челото и извика:
– Леле, какъв съм заплес! Ама това е кодът на Цезар!
– Можеш ли да го разчетеш?
– Разбира се! Само ми дайте половин час...
Той седна на една издатина в скалата и се съсредоточи върху листа, докато останалите направихме още няколко безуспешни опита да отворим тежката каменна врата. След като преводът беше готов, всички се събрахме около него. Ето какво гласеше той:
Незнайни пътешественико,
Преди да продължиш да четеш, знай, че съдбата на света е в твоите ръце. Единствено ти можеш да премахнеш ужасното проклятие, което тегне над цялата Земя. Предстоят ти много трудни изпитания, преди да стигнеш до Огнения кристал – единственото средство да оправиш ужасната каша, в която са се забъркали всичките 7 милиарда души по шестте континента. Ето няколко указания:
Ако не искаш от глад да умреш,
бързо авантюрин намери
и с него вратата отвори.
След това
ще видиш река –
бучаща, зловеща
с вълни те посреща.
Ако с лодка опиташ да я преминеш,
то непременно там ще загинеш.
Не се притеснявай – друг начин има,
но ще ти трябва смелост за трима.
Ала после веднага
те чака изненада -
300 метра диамантена скала
без пътека и без стъпала,
ала няма друг път напред,
така че дано имаш късмет.
Но това не е всичко – уви,
най-ужасното тепърва предстои.
В следващата стая те чакат
ужасяващи създания на мрака.
Те ще опитат твоя дух да сломят,
но ти продължавай по правия път
и най-важното – добре запомни,
че със сила и зло не можеш ги уби.
Ала тайната няма да ти издам,
ако можеш, открий си я сам.
Ако успя да стигнеш без затруднение,
вече ще видиш своето спасение.
Но ще трябва да минеш последно препятствие,
докато намериш своето щастие.
И още нещо – за точно шест часа
трябва да свършиш тази задача,
или ще загинеш там, под земята...
Решихме да не се опитваме да разгадаем странните инструкции, а просто да ги изпълняваме подред. За мен бе детска игра да отворя вратата, защото вероятно току-що бях завършила университета с шестици и лесно намерих авантюрин сред множеството скъпоценни камъни.
Щом масивната каменна врата се отвори с трясък, пред погледите ни се показа широка, пенлива река, заобиколена от остри като копия скали. Започна разгорещен спор как е най-добре да я прекосим, но той бе незабавно прекратен, когато чухме пронизителния писък на мама, а след това – и силен плясък.
Затичахме се към брега на реката и видяхме дребната и фигурка, която се бореше с огромните вълни. Тъкмо събличах якето си, когато забелязах с удивление, че вълните постепенно се успокояваха, докато накрая буквално можех да се огледам в бистрите води. Разбрах, че разумът съвсем не може да обясни всичко и престанах да си задавам въпроси относно случилото се.
Хвърлих се в прохладната, чиста вода и енергично заплувах към отсрещния бряг, а останалите последваха примера ми. След освежаващата баня се чувствахме окуражени и готови за приключения, които не закъсняха – след като повървяхме има – няма половин час, пред нас се изпречи, точно както беше описан в писмото, огромен, бляскав, прозрачен диамант, по-красив от всичко, което бях виждала дотогава.
Една прекрасна секунда се възхищавах на цялото това великолепие, но ентусиазмът ми бързо изстина, след като си спомних, че трябва да изкачим гладките, хлъзгави стени на кристала, което не беше никак лесно – никъде нямаше издатина, за която да вържем въжето, а да забиваме клинове в диамант и дума не можеше да става. Нямаше как – някой от нас трябваше да се изкатери до върха, разчитайки само на ръцете и краката си, с опасност всеки миг да полети в бездната.
Повярвайте ми, никой от нас не гореше от желание да излага живота си на такава опасност, дори и за благородна цел. Така де, бяхме все още кандидат герои! А аз, която имах страх от височини, се разтрепервах само при мисълта за опасните скали. Сигурно щяхме да умуваме и досега, ако Теодора не предложи всеки да опита по веднъж.
Първа бе Милица, която отначало се справяше добре, но стигна до пукнатина, на която не успя да се набере. Татко също беше ловък катерач, ала не бе свикнал да се катери по скали. Колкото до мама, тя дори не стигаше до първите издатини на скалата. Теодора пък бе неподходящо облечена – и второто и токче се счупи, а роклята и се скъса, преди тя да падне с писък надолу (добре, че стигна само на 2 метра от земята).
Не ми оставаше нищо друго, освен да си поема въздух, да овладея треперенето на ръцете си и да започна да се катеря.
Още щом се отделих от земята, усетих, че участвам в щура надпревара със смъртта. Понякога ми се струваше, че неминуемо ще падна, но всеки път като по чудо се измъквах. Ала нещо ме притесняваше много – щом се изкачах малко нагоре, всички грапавини под мен се заличаваха и всеки път, щом погледнех надолу, виждах гладката като огледало скала. Само едно малко подхлъзване – и край с Ирина Колева! Добре, че ми оставаше съвсем малко – само 10 метра! Още малко и щях да съм спасена!
Хванах се за последната издатина и тъкмо въздъхнах с облекчение, когато усетих нещо ужасяващо – тя се смаляваше! Обезумяла от ужас, с всички сили опитах да се изтегля, но напразно. Изпотените ми длани изпуснаха хлъзгавата скала и аз полетях с пронизителен крясък надолу, мислейки, че е настъпил последният ми час.
Но кошмарното ми падане трая твърде кратко. Само след миг увиснах, закачена за раницата си, която пък беше закачена за миниатюрна колкото закачалка за яке грапавина. Висях там, на главозамайваща височина, и треперех така, че сигурно чак долу са ме виждали. Сърцето ми блъскаше в гърдите като парен чук и се чудех как така съм още жива. От този унес ме изтръгна гласът на Теодора:
– Еееееехоооо!!! Иринаааааа! Заспа ли там горе?
– Защо, по дяволите, не падам? Все едно не беше достатъчно това, което се случи дотук, а сега и физичните закони се объркаха!
– Мисля, че чантата ти се е закачила за нещо – присви очи татко – Да, сигурен съм!
– Хайде, остава ти още съвсем малко! – окуражи ме Милица – Вържи въжето за онзи камък там горе и се изкачи по него! Нищо работа!
– Да бе, да – измърморих аз – Ако ти беше тук горе, щеше да си напълниш гащите!
– След като се заяждаш така духовито, значи си добре – отбеляза саркастично другата ми сестра – Качвай се по-бързо, нямаме цял ден за губене!
Реших да последвам съвета и, затова вързах въжето за скалата, след това за кръста си и внимателно, милиметър по милиметър, се издърпах нагоре. Веднага щом стигнах върха, се втурнах колкото е възможно по-далече от ръба, хвърлих се на земята и горещо благодарих на Бога. Затова, че паднах с 1 сантиметър наляво от сигурната смърт. Затова, че не се подхлъзнах и не се изпуснах нито веднъж преди това. Затова, че продължи да ми помага, дори когато почти бях изгубила вяра. Най-твърдият материал в света ми се струваше по-мек от сапунена пяна. Не усещах ни глад, ни студ. Мислено се присмях на огромния, студен и безчувствен диамант. Той не успя да ме победи. Не и когато Бог беше с мен.
Весело си подсвирквах, докато спусках въжето надолу. Бях направила подвижна макара (добре, че онзи ден – или по-точно преди 16 години – си научих урока по човек и природа, иначе доста щях да се озоря да издърпам 50 кг. на 300 метра височина). Успях да изтегля всички без инциденти, ако не броим това, че едва не им спуках тъпанчетата с фалшивото си, силно пеене. Ако бях актриса във филм, със сигурност сега щях да съм перфектно гримирана, с идеално разрошена коса, драскотини от кетчуп и очарователна, прелестна усмивка на лицето. Ето защо открай време предпочитам книгите.
Към първата част: Към третата част:
Към първата част: Към третата част:
Коментари
Публикуване на коментар