Огненият кристал #3/ Chrystal of Fire #3

Тръгнахме по подземния коридор, който видяхме. Аз все още мислех за това, което ми се случи. Размислите ми бяха грубо прекъснати от един сталагмит, в който си треснах главата толкова силно, че изревах една не толкова хубава дума.
– Неприлично е да се казва така – поправи ме веднага Теодора. Е, някои навици не се променят с годините.
– Оф, попаднахме в задънена улица. – въздъхна Милица – И пак връщане, пак търсене, пак лутане... Ей, деца, какво правите?
Мама и татко с всички сили бутаха голям камък. Когато се приближих, видях, че отзад постепенно се открива отвор към голяма, тъмна стая. Останалите също им помогнахме и с общи усилия успяхме да го отместим. Любопитно надникнахме вътре, но ентусиазмът ни бързо изчезна, когато от всички страни на стаята към нас се втурнаха отвратителни чудовища.
Никога не бих могла да ги опиша. Те просто бяха зли. Нямаха нито форма, нито цвят, нито лице. Дори не бих могла да кажа, че бяха отделни същества. Сякаш някой бе откъснал парче от ада и го бе затворил в тази тясна подземна галерия. Отвсякъде лъхаше страх, гняв и злоба. С усилие на волята се въздържах да не се поддам на отчаянието и продължих напред, стиснала здраво ножа си. Ужасяващите, безформени и безцветни неща ме атакуваха от всички страни. Размахах камата си напосоки, но вместо да умрат, чудовищата ставаха все по-силни и дори мога да се закълна, че чух злобен смях.
Борейки се с всички сили, си проправих път до стената на стаята, където видях масивно каменно пиано, което не бях забелязала досега. Зърнах и Теодора, която се опитваше да стигне до мен. Исках да и помогна, но не можех, защото усещах, че с всеки миг губя цялата си жизнена енергия. Нещо ме ухапа по ръката и започна да изсмуква кръвта ми. Съзнанието ми болезнено поддаваше...
Но каква беше тази прекрасна, нечувана досега музика? Откъде извираха тези звуци, пълни с доброта, радост и надежда? С усилие отворих очи и пред мен се разкри невероятна гледка – Теодора беше седнала на един камък пред пианото и натискаше клавишите с удивителен талант, вдъхновение и любов. Очите и бяха затворени, а тя не обръщаше внимание на нищо около себе си, сякаш беше потънала в някакъв свой свят. От лицето и струеше светлина като от кино прожектор и осветяваше цялата стая.
Злото същество започна постепенно да избледнява и да се смалява. Усетих как силите ми се възвръщат, а раната на ръката ми изчезва. След малко видях и останалите членове на групата, пръснати из различни ъгли на стаята, все още зашеметени и объркани. Отвратителното създание вече изчезна напълно, а Теодора свиреше ли, свиреше. Всички се събрахме около пианото и слушахме, омаяни. Загубих всякаква представа за времето и се потопих напълно във великолепната музика. Но дори сестра ми не можеше да свири толкова дълго – по едно време тя спря, обърна се и ни погледна с очи, преливащи от щастие.
– Това е невероятно! – извиках аз, като я стиснах в удушаваща прегръдка – Къде си се учила да свириш така?
– Амиии... И аз не знам! Просто изведнъж ми хрумна тази мелодия и разбрах, че злото може да бъде победено само с добро. Видях пианото и това бе невероятен късмет. След първите изсвирени тонове изпаднах в транс... Ей, хора, стига сте ме прегръщали! Да ме убиете ли искате?
– Извинявай! Хайде да продължаваме! Хич не ми се иска онова гадно нещо да се появи пак...
– Не се притеснявай! То е изчезнало завинаги! Злото не е безсмъртно, за разлика от доброто – увери ме Теодора.
– Ясно. Какво чакаме тогава? – каза татко, сочейки вратата, появила се в дъното на стаята. 
Щом излязохме, пред очите ни се откри огромно замръзнало езеро. Отсрещният бряг едва се виждаше, а там нещо блестеше с ярка, сюрреалистична жълто-оранжева светлина. Нямаше съмнение – това бе Огненият кристал! Хукнах по леда, за да стигна по-бързо, но той се пропука и аз едва не паднах.
Чак сега забелязах кънките, които се появиха на краката ми. Останалите също бяха добре екипирани – с дебели палта и кънки. Всички се опитахме да се плъзнем по леда, но резултатът бе плачевен – изпопадахме като зрели круши един върху друг. Всички, освен Милица. Тя се понесе леко, бързо и грациозно към острова, избягвайки всяка дупка, неравност и пукнатина.
Но още беше доста далеч от брега, когато чух тревожно пиукане. Това бе алармата на телефона ми! Съгласно инструкциите, бях я настроила за 10 часа вечерта, когато срокът за изпълнение на задачата изтичаше! С ужас забелязах, че светлината на кристала отслабва с всеки изминал миг. Погледнах Милица – беше на метър от брега! Стигна! Хвърли се в храстите и извади оттам източника на светлината – великолепен камък, който излъчваше всички най-прекрасни неща – любов, радост, надежда, вяра, красота, мир. Известно време го гледахме с благоговение. Милица се върна при нас и изпълнихме това, което пишеше на бележката – всички заедно хванахме Огнения кристал, затворихме очи и се съсредоточихме върху него. Той бавно изчезна, като се раздели на искрящи частици, които се разхвърчаха насам-натам.
С надежда погледнах надолу, но нищо в мен не се промени дори малко. Мама, татко и сестрите ми също останаха, каквито си бяха. Изчакахме още няколко минути с напрегнато мълчание, но не се случи абсолютно нищо. Никой не го каза, но всички си мислехме едно и също – всичко беше напразно! Всички изпитания, които преминахме, всички опасности, от които се измъкнахме, са били безсмислени! При тази мисъл в очите ми се появиха отчаяни сълзи. В следващия миг потекоха като пролетен порой. Всички плачехме съкрушено, изгубили всякаква надежда, без да усещаме нищо. Не знам колко време е продължило, но през хълцанията си чух загрижен глас:
– Какво ви е?
Огледах се изненадано наоколо. Намирах се върху големия старинен камък, а до мен седеше млада жена с приятелско изражение на лицето и ми подаваше кърпичка. Издухах си носа и отговорих:
– Нищо... извинете ме.
Станах от пейката и тръгнах бавно към къщи. Там намерих и семейството си. Наоколо цареше потисната тишина. Теодора се беше отпуснала на един стол, Милица лежеше на дивана, татко седеше на килима, а мама унило гледаше през прозореца. Срутих се на пода и се втренчих безучастно във въздуха. Това беше най-големият провал в живота ми. Не разбирах какво не направихме както трябва. Защо стана така? Тъжните ми мисли бяха прекъснати от телефона ми. Вдигнах. Оказа се една от приятелките ми.
– Здрасти, Ирина! – чу се развълнуван глас – Какъв екшън само се случи днес, а? Хората са доста объркани. Предлагам да дойда у вас и да измислим как да възстановим реда!
– Амиии... Предполагам. – измърморих мрачно аз.
– Какво е станало? Веднага идвам! – отсече делово тя – Чао засега!
Тъкмо приключихме разговора, когато се чу второ иззвъняване. После трето. Телефоните на Теодора, мама и татко също зазвъняха. Всичките ни познати – приятели и неприятели – се събраха вкъщи, за да ни помогнат. Бях удивена от този жест. Като че ли всички бяха много по-добри отпреди. До късна нощ обсъждахме всеобщия проблем. Беше 1 часа, когато гостите започнаха да се разотиват. Докато им махах през прозореца, се обнадеждих. След като хората бяха станали толкова благородни, сигурно все пак Огненият кристал не беше безполезен... Заспивайки, си обещах да намеря начин да оправя нещата.
На другия ден записахме мама в близкото училище, а татко – в СМГ. Теодора се захвана с музикална кариера, аз издадох няколко от разказите и стихотворенията си и станах архитект, а Милица се записа в Народния театър. Хората се съвзеха от първоначалния си шок и постепенно отвориха магазините, започнаха работа и животът продължи да тече нормално. Всеки ден се учудвах на доброто, появило се у хората – и у мен самата. Разбира се, злото не бе изчезнало напълно, но беше наритано и захвърлено в ъгъла като мръсно псе. И никога нямаше да възвърне силата си.
Един слънчев ден, докато работех в офиса си, усетих нещо странно. Грабнах огледалото и видях, че ставам по-млада с всяка изминала минута, докато накрая не се превърнах в 12-годишно момиче с розова пижама, чорлава коса и огромна усмивка. Хукнах към закачалката и облякох палтото си, което сега ми стигаше до коленете. Изскочих в коридора, но някакъв мъж ме хвана и попита:
– Ти пък какво търсиш тук?
– Ъъъъ... Извинете, беше грешка – запелтечих аз.
– Хайде, от мен да мине! Бягай! – усмихна ми се човекът.
Изхвърчах навън, като се смеех от щастие. Влетях вкъщи, където видях мама и татко, каквито си бяха преди, да се смеят и да подскачат. След мен дотичаха и сестрите ми, също в предишния си вид. Всички се запрегръщахме с радостни сълзи, а след това си спретнахме страхотен семеен купон. Скоро телефоните отново започнаха да звънят. Всички бяха на седмото небе, когато обявиха, че пак са на същата възраст, както преди. Всичко бе наред.

Слава Богу, нашата история завърши добре. Но това не е най-важното. Главното е, че научихме много полезни уроци и пораснахме не само физически. Надявам се и занапред да продължаваме да разнасяме пламъка на Огнения кристал и в най-далечните места по Земята! Чудя се какво ли ще е следващото ни приключение...

Към втора част:

E, това е краят на тази история. Очаквайте следващата скоро!  Жокер: Не е препоръчително за хора без въображение :-)

Коментари