Здравейте и честита нова година! Това е първият ми пост за 2018-та, но няма да е равносметка по простата причина, че нито съм си поставяла цели, нито съм правила предизвикателство за четене в goodreads. Само ще кажа, че научих толкова неща, преживях толкова приключения и срещнах толкова нови хора, че човекът, който бях на края на 2016-та, вече е само блед спомен.
Днес ще видите подаръка за рождения ден на баща ми отпреди 2 години❤
Днес ще видите подаръка за рождения ден на баща ми отпреди 2 години❤
Гледах дъжда през прозореца на стаята си. Беше най-скучната събота в историята на
човечеството. Татко беше на работа, мама чистеше, сестрите ми . Облаците плътно покриваха небето, пороят се лееше като
цунами, а навън се виждаше само паркинг и няколко сиви мрачни сгради. Пълна
скука. „Бих предпочела да съм в гора, пълна със задачи”, реших аз, „отколкото
да кисна между четири стени.” И в мига, щом си го помислих, пред мен засвяткаха
шарени цифри, плюсове, минуси и геометрични фигури. Усетих как се нося с
главоломна скорост през вихър от уравнения, ребуси и най-разнообразни задачи.
Главата ми се замая от всички тези синуси, косинуси, логаритми, хипотенузи и
катети. Точно когато помислих, че ще експлодира, тупнах върху купчина сухи
листа. По-точно казано, върху купчина цифри. Те
започнаха застрашително да треперят и да се разместват, докато накрая не написаха 29+67=? И разбрах – бях се озовала в математическа
гора, както си бях пожелала. Желанията са много опасно нещо! Добре поне, че
първата сметка беше лесна. Написах 96 с една пръчка и продължих нататък.
Но
задачи ме дебнеха навсякъде из непроходимата джунгла – по листата на дърветата,
по гъстите лиани, даже на облаците в небето. Шарени птици кацаха по главата ми
и задаваха най-разнообразни въпроси. А щом отговорех вярно на някой от тях, пред
мен се освобождаваше пътечка – колкото задачата беше по–трудна, толкова
по-дълга беше тя. Отначало се справях лесно, но скоро се появиха примери с по
десет числа и две неизвестни. Все по-често трябваше да се връщам назад заради
дребни грешки, но най–накрая стигнах до една поляна, в средата на която
стърчеше пътеводител с няколко стрелки, на които бяха написани различни
Естествено,
че избрах геометрия! Тя е единствената наука, която е интересна, но не много трудна. А това „5” най-отгоре сигурно означаваше 5 клас, затова не би трябвало да имам затруднения.
Геометрическата област се
оказа много симпатична – лице на триъгълник, медиана, трапец, успоредник... Ако
не бях решавала всеки следобед задачи от този тип, щях да съм загубена. Срещу
мен изскачаха страшни зверове, изписани с чертежи от горе до долу. Кората на
дърветата образуваше задачи, а всяко листо беше различна фигура. Справях се
доста добре, докато не стигнах до поле, обсипано с различни призми, пирамиди,
конуси и други, на които трябваше да намеря лицата. А ако не успеех, задачата
така ме трясваше по главата, че от нея излизаха искри, но за съжаление не
влизаше мозък.
Незнайно как, успях да преодолея това препятствие, но най-трудното предстоеше. А именно – огромен дракон, сякаш направен от залепени една за друга геометрични фигури. Той бълваше цифри и чертежи срещу мен така, че се налагаше да ги решавам за по две секунди, за да не се удавя в тях. А когато сбърках нещо, грешката се записваше на голяма дъска.Ако сгрешах 10 пъти, щях да стана поредният му вкусен обяд! С паника гледах как грешките ми стават 6, 7, 8, 9... Потокът от задачи спря. Полетях сред ураган от пъстри цифри и фигури с шеметна скорост, както след фаталното ми желание.
И хоп – строполих се на бюрото си! „Какъв ужасен кошмар сънувах”, помислих си аз. Но тогава видях шапката си до мен, а на нея – листо с написана на него задача. Едва успях да го скрия, когато мама надникна в стаята ми и попита:
-Ирина, къде се губи толкова време?
-Решавах задачи – отговорих аз и съвсем не излъгах.
А докато вървях към всекидневната, си казах: „Другия път ще си пожелая гора, пълна със сладки.”
Коментари
Публикуване на коментар